Днес сутринта в 9:10 на бял свят се появи първото бебе на Ajabez. Дъщерята на Мишко и Ив – малката Лия, се роди 2,980 кг и 51 см – грациозна млада дама.
И още с раждането си даде заявка за красотата на мама и музикалния талант на татко си. Ето и снимково доказателство:
Васил “Васето” Крумов е роден на 10 септември 1989 година. Средното си образование завършва в професионална гимназия по… фина механика и оптика в София. Това обаче не му пречи да кандидатства с музика и успешно да влезе в Национална Музикална Академия “Панчо Владигеров”, специалност Поп-джаз китара, където и в момента е студент.
На китара свири от 13-годишен, като сериозно започва да се занимава с музика на 16, когато става един от основателите на Аявис.
Любимото му занимание е да яде. В последните години свиренето на китара започна да се бори за първото място с яденето, но засега е безуспешно.
А освен това:
“Обичам да карам snowboard, да бъда с приятелите си и да правим доста луди неща. Много обичам да свиря с Аявис в някой парк, обичам да слушам jazz.”
Това е интервю с Милен, барабанистът на Аявис, по повод пътуването му до Уганда, публикувано във в. Новинар на 1 декември 2008 г.
Мирела Заричинова
В Сомалия на 5 ноември тази година беше отвлечена българската доброволка Данка Панчова. Оттогава за нея и за другите похитени – двама французи, двама кенийци и един белгиец, няма никаква информация.
Извършителите не са се свързали нито с роднините на отвлечените, за да поискат подкуп, нито с тези, които са ги изпратили на мисия – хуманитарната организация “Действие срещу глада”. Българският посланик в Етиопия държи връзка с посланика на Франция там, но и той не знае нищо повече за случая, увериха от МВнР. Данка се е занимавала с изхранване на гладуващи хора в Африка и пътува с различни мисии от седем години. Тя далеч не е първият случай на отвлечен българин в опасна държава.
Какво кара хората да се занимават с доброволческа дейност в толкова опасни райони на света – желанието да се помогне на ближния, тръпката от непознатото или стремежа към бягство от модерния свят? Срещнахме се с двама младежи, идващи от мисии в различни краища на света – Перу, Южна Америка и Уганда, Африка. И отговорът се оказа нееднозначен.
Милен Райков е завършил Френската гимназия в София, в момента учи музика в Нов български университет. Миналата година се запознава с един американец, който е бил в Уганда. Той му разказва историята на едно малко момиченце сираче, осиновено от негови приятели. Детето е умирало и всички, включително и баба му, са мислели, че е заразено с вируса на СПИН и болестта е в много напреднала фаза. На прост език – били са го „отписали”.
Американското семейство, което също живее в Уганда, го взима при себе си, за да го дари с хубав живот в последните му дни. Хранят го, къпят го, говорят си с него, прегръщат го – дават му това, което всяко дете получава при нормални условия. След няколко месеца детето не само че не умира, но и състоянието му значително се подобрява. Лекарят казва, че болестта не е била свързана със СПИН, а е причинена от глада и мръсотията на лагера, в който е живяло. Снимката на усмихнатото, вече пораснало момиче пленява 20-годишния Милен и той разбира, че също би могъл да помогне.
Решението вече е взето и нито родителите, нито приятелите успяват и за момент да го разколебаят. Свързва се с хората от „Чайлд Войс”, малка и не особено богата американска организация. И съвсем скоро заминава. С лични спестени пари, почти без помощ от организацията, той си купува билет, заминава за Истанбул, лети до Дубай и оттам до Уганда. По време на пътуването е съвсем сам, чак в последните дни от престоя му пристигат и още двама българи.
Когато пристигнах, след две денонощия път, се запознах с Нейтън (Нейтън Мендсегър е син на създателя на „Чайлд Войс”), той беше канен на вечеря в близкия град и ме взе със себе си, разказва Милен. По залез слънце влязохме в дома на местния Саймън, цялото семейство бе насядало около масата, всички ме целуваха и прегръщаха, сякаш съм техен близък приятел, след края на вечерята дъщерите на Саймън изпяха песен в моя чест. Подобна топлота не бях срещал никъде, говори Милен и очите му блестят при всеки спомен за Африка.
Жени и деца – войници
Още от следващия ден трудната работа започва. Уганда е държава, разкъсана от гражданска война, но не такъв тип, каквато познаваме в Европа и САЩ. 20 години там е убивал и изнасилвал генерал Джоузеф Кони, самопровъзгласил се в Уганда като Посланика на Бога на Земята. Първоначално кротък и набожен религиозен водач, който привлича около себе си много поддръжници, той в един момент рязко се променя и решава, че иска да подчини Уганда на себе си.
Създава собствена армия през 1987 г., съставена предимно от деца. С нея той обикаля от село в село, предимно в Северна Уганда, опожарява всичко по пътя си и със себе си взима още деца, както и най-красивите жени, и ги превръща в идеални „машини за убиване”, поддържани от наркотици и алкохол.
От около две години армията му е разбита. В Северна Уганда е спокойно. Но децата и жените от армията, наброяващи близо 2 млн. души, са изтикани и изолирани в лагери. Голяма част от тях са жертви на целенасоченото промиване на мозъци от Кони, не познават друго изкуство освен това да убиват, не знаят как да си омесят хляб, не могат да пишат и четат, нямат телефони, интернет, телевизори, нямат дори вода. 35 години е най-високата възраст в лагера.
Именно при тези хора отива Милен. Той не смята, че има разлика между мястото, където те живеят, и хитлеристките концлагери от времето на Втората световна война. Различното е, че светът не знае нищо за тях, а там живеят толкова хора, колкото в цяла София, казва Милен.
СПИН, туберкулоза и малария
Работата му включва доброволческа дейност в болницата в един от лагерите, населен предимно с жените на Кони. Там той прави тестове за различни болести на хората. Няма да забрави първия ден, когато един 35-годишен мъж получава три положителни проби – оказва се болен едновременно от СПИН, туберкулоза и малария. Мъжът не реагира. Там болестите и смъртта са просто част от всекидневието.
Другото, което Милен прави, е да преподава в училището английски език, който макар и официален в Уганда, е непознат в лагерите. Помага и при строителството на къща за жените на Кони. Това е хубавото там – от първия момент, в който стъпиш в Уганда, има с какво да си полезен. Хората не те приемат като чужд, допускат те бързо до себе си, защото ти си човекът, който им дава хляб, а те умират от глад, казва Милен.
Опасностите
Опасностите за един доброволец в Африка не са толкова много. Човек не може да влезе в Уганда без хапчета за малария и без необходимите ваксини, които предпазват от най-опасните болести. Ако си миеш ръцете преди ядене и нямаш сексуални контакти с абсолютно никого, всичко ще е наред, убеден е Милен. С местните също никога не е имал проблеми. Той отбелязва и една опасност за психиката – човек може да се отчае, като види толкова много мъка около себе си, като види 4-годишното момиченце в лагера, което само отглежда двете си 6-месечни сестри близначета, защото няма живи роднини. Но и това не е реална опасност според Милен.
Африка е много повече от глада
Защото за него Африка е много повече от глада, от смъртта, там отношенията между хората са специални, а чувството, което прекрасната природа създава у човек, е незаменимо. Според Милен, колкото и парадоксално да звучи, африканците са много по-доволни и щастливи от българите. Докато върви към Софийския университет и слуша изнервените шофьори, които не спират да натискат клаксоните, той се сеща за още една опасност.
Най-голямата опасност е вероятността да останеш там завинаги. Възможно е дотолкова да се влюбиш в Африка, че да не се завърнеш никога. Така той превръща последния въпрос в излишен. Да, би се върнал в Уганда. Ще го направи още това лято. Събира доброволци, търси спонсори. Смята, че е длъжен да участва в каузата като „мост” между България и Уганда. И за край на разговора цитира мисълта на Нейтън:
Да промениш света
„Хората ми се подиграваха, че няма да мога да променя света, заминавайки като доброволец в Африка, но аз смятам, че е достатъчно да променя света на един-единствен човек, за да съм постигнал целта си.”
* Цялото интервю можете да прочетете на сайта на в. “Новинар”. Текстът е собственост на в. “Новинар”, а снимките – на в. “Новинар” и личен архив Милен.
Диана Стоева, в. Дневник, 28 май 2008 г.
С пълно гърло: едно, две, три, четири… и така до дванайсет. После едно провлачено У-у-у-у, след това клаксони, дюдюкания… Това е атмосферата по улиците през последните две седмици, или иначе казано, нашествието на абитуриентите, които празнуват края на средното си образование и новото начало.
Как изглежда животът след бала?
“Сега наред са изпитите, но най-важното нещо, което следва оттук нататък е проблемът с реализацията и с това какво ще правя, какво трябва да правя, как и къде да го направя.” – казва Бояна Желязкова. Бо, както я наричат приятелите й, е на 19 години и преди дни се дипломира в 31-во училище, където е учила английски и немски. От седемгодишна свири на цигулка и я носи навсякъде. Може би сте я засичали да свири с леко затворени очи, изцяло потопена в музиката пред Народния театър или пред президентството, или пък в “Бек стейдж” и “Суингиг хол” с групата “Аявис”.
“Предстоят важни решения за всеки завършил, които, предполагам, са ключови за самия живот на човека. Много е важно не какво ще избереш да учиш,
важно е защо го избираш и по какъв начин ще се отдадеш на това нещо”, добавя Бояна. Тя говори много сериозно и убедено.
Макар да не е планирала стъпките си, тя има цел. “Просто бих желала професията, в която ще се реализирам, да ме удовлетворява, да ме кара да се чувствам пълноценен човек и по никакъв начин да не ограничава мисленето и действията ми. Т.е. да ми дава свобода, но и да ме учи на дисциплина.”
Консерваторията не е единственото й желание, макар че свири на цигулка, откакто се помни. Бояна преценява, че след като е завършила езикова гимназия, сега хоризонтът й е по-широк и има по-голям избор.
“Може да звучи странно, но иска ми се да опитам от повече неща
за да разбера в крайна сметка кое е онова, което ще ме направи най-щастлива. И поради тази причина ще кандидатствам с няколко неща.” Специалностите, които я влекат, са: в музикалната консерватория – цигулка, в Софийския университет – журналистика, а отделно ще кандидатства и с английски език.
Приятелите й я съветват да се спре на едно нещо и я мъмрят, че носи много дини под една мишница, а тя им отговаря, че все още си няма нито една под мишницата и въпросът сега е коя ще хване.
Чувства се спокойна, че дори да запише нещо, което ще я разочарова, няма да се страхува да се откаже от него и да пробва друга специалност. “Светът предлага толкова много възможности на всички хора и стига човек да има желание да се развива, би могъл да се занимава с повече от едно неща.” Човекът, когото си е избрала да й служи за пример, е не кой да е, а самият Алберт Айнщайн. “Освен че е бил невероятен откривател, е свирил в струнен квартет и е бил много добър цигулар.”
В началото на годината и Бояна е поразена от “светлия идеал” да замине за чужбина
както казва тя не без ирония. Издържа успешно изпита, може да тръгне, но се отказва.”Въпреки всеобщото мнение, че в България трудно се успява, ако не се бута наляво и надясно и не бъде нахален, осъзнах следното: нека сама се убедя в това, да го изпитам на собствен гръб и тогава да реша какво да правя.” Според нея чужбина не е достатъчна гаранция за успех. Важно е желанието за развитие и човек да се чувства добре. А това къде и как – няма никакво значение.
“Ако говорим за хората на моята възраст
много от тях според мен са плаващи в облаците. Това е нещо прекрасно за тази възраст – човек още гледа през розови очила, всичко му се струва слънчево, макар и да вали навън. Това е добре, от една страна, тъй като не приемаш нещата толкова на сериозно и не изстрадваш някои проблеми.”
“Страхотно е да можеш да разчиташ на майка си и баща си, но смятам, че не е зле един родител да започне малко по-рано от годината на абитуриентския бал на детето му да започне да го подготвя, да го учи на отговорност и само да се справя с нещата.”
Бояна заживява на квартира
в родната си София, когато е 10-и клас. Сега се чувства до много по-самостоятелна. Печели, но все още не може да се издържа сама. От време на време работи като преводач от английски и като уличен музикант. Много често свири около Народния театър, около президентството, на метростанция “Сердика”.
Бояна разтваря черния калъф, който носи винаги със себе си, вади лъка и цигулката, почиства я внимателно, поставя я удобно между рамото и брадичката си, притваря очи и засвирва.
Кристиян Рахнев – бас китара, контрабас – “Музиката за мен е начин да изразявам чувствата си”
Роден е на 27 юни 1991 (!) и по тази причина е най-младият музикант в Аявис.
Учи в СМГ (Софийска Математическа Гимназия), но това е само за прикритие. Иначе си е чиста проба музикант.
От малък свири на пиано, а от 2004 г. се запалва по контрабаса и бас китарата.
На една от първите репетиции на Аявис, Крис влиза в залата, сяда на един стол и слуша. В края на репетицията казва:
- Момчета, аз ще свиря на бас.
- Свирил ли си някога на бас?
- Не… и какво от това? Дори ще свиря и на контрабас.
Тук го посреща бурен смях… Който секва само след няколко месеца, когато Крис получава първия си контрабас и се записва на уроци в музикалното училище. Няколко седмици след това е поканен от учителката си да свири на концерт с възпитаниците на училището, а след още месец-два става важна част от камерен оркестър за барокова музика.
Изобщо талантлив млад мъж.
Влюбен е в джаз музиката и много му се ходи в Америка, да учи. Ако може – в Бъркли. Ако не може – където стане.
Обича планината и солидното хапване. Ако трябва да избира между двете обаче, планината няма никакъв шанс.
Бояна “Бо” Желязкова,
родена на 23 април,1989 г., София
Занимавам се с музика и по-специално с цигулка от 1ви клас, по-сериозно от 4ти. Тази година завършвам 12 клас в езикова гимназия, но продължавам да свиря. Занимавала съм се сериозно и с оперно пеене. От есента на 2008 г. уча цигулка в НМА “Панчо Владигеров”.
От 2004 година свиря в камерен ансамбъл “Пламък” като водач партия, а от 2007 в “Аявис” band 
